22 юли, 2009

Жени Гутева

Само тя знаеше

Тя стоеше тихо и гледаше на дома. Всички отдавна спяха, само тя довършваше задачите си. Работата в една къща никога не свършваше, дори да имаш миялни, перални и други допълнения от съвремието. Само тя знаеше какво е, как е. Въздъхна и тръгна към спалнята.
- Как си? – той я попита в просъница, не бе заспал дълбоко все още, но скоро щеше. Вместо да отговори тя се усмихна и го целуна нежно.
Преди няколко години започна да кашля доста често и доста усърдно. Добре де, не преди няколко, преди точно седем, лятото което изкараха на св. Константин и Елена. Това беше малко преди да разбере, че скоро ще са трима. Спря да пуши, почна да тренира. Но не спря да кашля. Само тя знаеше. Само тя усещаше.
Той не издържаше. Не искаше да забелязва. А след това в един момент спря да забелязва. Бе уморен от работа, изнервен, повишаваше тон. Не я прегръщаше преди да заспят, както преди. Не я чуваше когато плаче тихо между гърба му и стената.
Когато умира човек се стреми да изживее най-хубавите си мигове с най-обичните си хора. Но не винаги може. Понякога просто се усмихваш и продължаваш напред. Когато умираш ти усещаш, че умираш... Само тя знаеше.
Когато Нати бе на 5 почнаха да я болят и костите. Понякога движението я караше да плаче. Лекарят поклати глава. Написа рецепта и даде личният си номер, да му се обажда ако има нещо непредвидено. Един ден, една година по-късно, той я видя как плаче докато вечеря и гледа някаква реклама на прах за пране. Прегърна я през рамо.
- Хей, я не се шашкай, всичко в работата ще отмине, а и нали сме заедно, всичко ще е наред.
Тя отново не отговори, а се усмихна и разроши сламено русата коса на Нати. В нейните зелени очи тя виждаше дълъг живот изпълнен с усмивки. След няколко дни доктора каза, че няма какво повече да изпише и е време. Същият ден се опита да говори с него.
- Не мога сега, остави ме намира, не виждаш ли че съм заринат от работа. Иди да гледаш някой филм или си легни да спиш.
Нищо не каза. Само усмивка и си легна. Не заспа, дори дълго след като и той легна от другата страна на леглото. Отново се стичаха тихо сълзи.
Когато умираш се стремиш да се усмихваш и да прощаваш. Склонен си да не обръщаш внимание на грешките на другите. Особено когато обичаш и знаеш че умираш. Тя не искаше да му се кара, не искаше да спорят, не искаше да си повишават тон. Тя просто искаше да му каже. Но уви... Само тя знаеше.
И така си остана. Не можеше да му каже, защото това щеше да го убие, а с това щеше да убие и малкото им оставащо време заедно. Когато умираш искаш да си все повече и повече с близките. Той не забеляза, че тя си работи от вкъщи, нито че е спряла да излиза всяка четвъртък вечер с приятелки. Не забеляза, че ползва асансьор, макар да са на 2ри етаж, нито забеляза, че не ходи никъде без колата.
Нати имаше рожден ден. Бе красиво и слънчево лято, със синьо небе. Имаше хубаво парти за Нати и приятелките й. Беше скромно, но колко усилия й струваше, само тя знаеше. Но така си бе избрала. Но малката Нати, ставаща на седем, виждаше уморените очи на майка си, сравняваше я с другите майки. И все пак се радваше и отговаряше на усмивките с усмивка.
Когато умираш и знаеш, че нищо не можеш да направиш, ти умираш тихо. Тя умираше тихо, мълчаливо и с усмивка. Тя умираше, за да живеят те с усмивка. Само тя знаеше.
- Трябва да говорим сериозно.
- Нямам време сега, имам да записвам нова песен. Разбери ме. – той излезе и отиде да работи в офиса си. Тя се обърна на другата страна, усмихна се с болка през стиснатите си зъби, прегърна възглавницата му, вдиша от аромата и остави сълзите на безсилието да се стичат по бузите й.
Една слънчева сутрин в средата на ноември, точно три дни преди рождения ден на майка й, Нати влезе в спалнята, за да я събуди да закусят заедно. Видя усмивката на лицето й. Но ръцете бяха студени. По бледите й страни личаха следи на сълзи, с една ръка прегърнала възглавницата му. Нати се уплаши и изтича при съседката...

~*~*~*~
- Защо по дяволите не ми казахте, докторе?!
- Защото това е лекарска тайна и тя има право да поиска от мен да не ви казвам. Но остави това за вас. – докторът подаде едно запечатано писмо адресирано до него.
„ Здравей, мой високопланински джентълмен,
Щом този плик е в ръцете ти, значи така и не сме могли да намерим време да говорим за това. Не го направих нарочно, просто не исках да те притеснявам. Обичам те. Само аз знам как те обичам. Винаги ще те обичам и ще те чакам. Грижи се за Нати и й предай цялата ми любов.”
- От колко време е била така?
- Седем години.
- Защо за Бога не ми казахте?! – сега той имаше време. Сега по неговите страни се стичаха сълзи...

~*~*~*~
Когато умираш и го знаеш най-много от всичко искаш да живееш, да живееш за другите. Когато умираш и го знаеш искаш най-много от всичко другите да живеят и да са щастливи. Затова само тя знаеше.

2 коментара:

  1. "Doctor, doctor, give me the news
    I've got a
    bad case of lovin' you."
    Doctor LOVE

    ОтговорИзтриване
  2. смъртта...
    е занимание самотно.
    Рей

    ОтговорИзтриване